– Мислех, че си добра, колкото изглеждаш. Но не! Накара ме да ям риба и това не беше добре за душата ми, отсече Ени след като настоях да си изяде вечерята.
Никулден е. По традиция печем риба. Ени обича пъстърва. Точно такава имаше в чинията й. Сложи в устата си само няколко хапки и заключи, че стомахът й е препълнен.
– А имаш ли място за бонбони?, попитах.
– Да, аз имам друг стомах за бонбони, усмихна се тя.
От дете мразя разговорите за храна. В детската градина цял един ден стоях над купичка със сутляш (прясно мляко с ориз), докато другите деца играха, спаха, станаха от сън, пак играха… Когато майка дойде да ме вземе, още бях на масата с противната бяла каша пред себе си. Недокосната. Не беше добра за душата ми. Обещах си – когато имам дете, никога няма да го принуждавам да яде.
Днес обаче не помнех това обещание.
Докато Ени не ми припомни
кое е добро за детската душа.
рисунка “Риба на точки”, Ени
